Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.03.2010 19:23 - Постинг номер 112: 10000++ приятели-читатели и една празнична приказка за понеделника
Автор: razkazvachka Категория: Изкуство   
Прочетен: 2238 Коментари: 11 Гласове:
12

Последна промяна: 30.12.2010 04:21

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Днес по технически причини изпуснах 10 000ия си читател, но пък за сметка на това - ще поздравя всичките си приятели и случайни читатели, които прокараха пътечките и направиха възможно да се натрупа това число.

Приказката беше предназначена за неделя, но днес и без това си беше неделя, затова ще я срещнете в понеделник, когато и без това ще е делник и дереджето хич няма да е розово.


пренасям си и цветния музикален дъжд с розите, да си го слушате, докато четете:


ЗА РОЗАТА*   Забранената приказка   Отдавна, преди цяло хилядолетие, баща ми показа един ден една малка мека книжка от Величка Михайлова със заглавие “Легенда за Розата”, каза че е хубава и че ми е рано още да я чета, а след два часа надникна да види дали я чета – четях я разбира се, но беше сред внушителните страници на учебника по физика. А, добре, учи си, каза баща ми, и след малко пак надникна – пак беше физика и той успокоен затвори вратата – кой учи три листа урок три часа – това си беше тест за интелигентност. Да, ама и аз се изтарикатих, та след още малко време беше друг учебник, дето се чете удобно, няма задачи и има дебели корици – умното си е умно… А ми отне много време, защото за пръв път виждах човешки разказана история-архетип. А после пък реших, че няма да е лошо да я разкажа за геймъри и иностранци, дето някой ден има да се чудят как да установят истината на твърдението Джон обича Мери  като имате предвид, че може изобщо да не е имало Джон и Мери…                Това е романтична история, защото в нея се разправя за рози. Освен това е жестока, защото се разправя за живота. Също така, тя е измислена, защото няма доказателства, данни, факти и известни имена. Освен това действието се развива във вселената изобщо,  конкретно - на земята,  главният герой води двойнствено съществуване, а другите – чрез въздействието си върху него, имат и непосредствено извънземно влияние. И най-вече, тази история е истинска, защото всеки може да си я преразкаже, както си иска. В това е идеята на легендата: приказка за живи хора, жива приказка за хората, наша собствена приказка. Нека да видим какво ставаше из голямото пространство и как то оказа влияние върху някои дребни земни събития. Нека да потърсим по-голямото тълкувание на иначе загадъчни и неразбираеми неща.               Той бе един от най-опитните Строители на врати в тази част от вселената. Справяше се отчасти с дизайна, можеше да смесва веществата, а му се удаваше и  тераформирането. Можеше да отваря и свързва енергии с невероятно малко усилие и непрекъснато, между другото, правеше малки вратички от подръчни материали – сувенири, които украсяваха пространствата като блещукащи капки роса или малки прозорчета, през които можеш да надничаш в нечий малък свят. Обикновено ги смятаха за безобидни, тъй като бяха еднопосочни и през тях не се минаваше. Изпратиха го на Земята – капризната и неустойчива планета, където входовете непрекъснато се блокираха – един потъна в океана, друг се оказа на малък, откъснат остров и след като шепата туземци един по един го бяха открили, минали през него и бяха хванали пътищата на света, го затвориха като непродуктивен. Онези, през които бяха минали големите влечуги, бяха нестабилни и ги бомбардираха с насочени метеорити. Бяха останали само две-три врати, едната от които бе засипана с пясък, другата се отваряше само за определен професионален тип съзнание, а третата имаше дистанционно задействане при подходяща конфигурация на психиката.             Той мина точно през тази врата. В момента на излизането му, някой стоеше на входа и го блокираше – една тъмносиня сянка, изпълзяла от миналото и случайно налучкала кода. Менталните им полета се сблъскаха и нещото се стопи в мрак. Събуди се сам сред няколко морени на края на една приветлива гора. Опита се да се сети защо е там. Съзнанието му бе затворено. Знаеше, че е Строител и че трябва да строи врати. Какви врати, и защо да ги строи – не помнеше, обаче помнеше как, а наоколо имаше достатъчно жизнена енергия.             Тръгна надолу по пътека през гората, излезе на един бял път и продължи към селата.               Той беше добър майстор. Ходеше от село на село и правеше къщи – с еркери и чардаци, с много врати и прозорци. Понякога правеше мостове – със сводове като арки – за да минава водата и да минават пътечките. Когато никой не го търсеше, правеше чешми – стабилни и големи като каменни врати. Никой не му благодареше за тях. Кръщаваха ги на други хора. Забравяха го в момента, в който слезеше от покрива на новопостроената къща – а и да не слезеше, нямаше да забележат. Някои му плащаха навреме. Други бавеха парите с години. Когато се пазаряха, гледаха през рамото му, докато строеше – гледаха към строежа, когато развееше бялото знаме с китката от покрива – гледаха си хорото и пиенето, а стопанинът ставаше център на вниманието. Понякога улавяше някой светъл женски поглед, но нямаше време да потъва в него – гледаше да не го лъжат помощниците, гледаше материалите, гледаше строежа, гледаше си в ръцете, оглеждаше места за строеж. И непрекъснато нещо му липсваше и го караше да търси: да оставя зад себе си и да се пробва наново. Като полузабравено умение, което подсъзнателно напира, но се изплъзва наяве. Гледаше сенките – можеше да ги отделя, да ги улавя във врати и сводове. Общо взето бяха безопасни. Пускаше ги след това. Някои хора не издържаха – енергията им изтичаше през вратата и те залиняваха и умираха.               И тръгнаха приказки като ручейчета: за майстора със златни ръце, който градял мостове и чешми, къщи и дворци – красиви и вити, невиждани и вечни, единствени по рода си, неповторими и недостижими... и малко тайнствени, и малко страшни – е, красивото винаги е страшно, защото е докосване до бога. И този незнаен майстор, за да е здрав градежът, вграждал тайно сенките на млади жени. И те умирали, за да стои постройката. Или пък зазиждал живи хора. Иначе ветровете и водите отнасяли всичко... Приказките-ручеи бликаха и течаха, сливаха се в разноцветни потоци и накрая се понесоха през времената в реката на легендата. Легендата за майстор Манол: за градежа и стихиите, за жертвата и страданието.  Легендата го бе надарила с човешка красота – знаеше се, че е млад и хубав. И толкова – никой не го е описвал. Сякаш се е движил невидим и е стоял невидим зад всеки един градеж – а може и градежите да са му били приписвани – здравите строежи на неизвестни майстори.               Е, той просто си гледаше работата.    
            Хората много не го вълнуваха, но годините, прекарани сред тях, започваха да му личат.     
           Започваше да става като тях.
           Той беше млад според човешките измерения. Не му трябваше сигурност. Нямаше нужда от спокоен живот. Искаше да създава. Бедността бе скучна. Трябваха му пари, за да може да добавя по нещо от себе си, без да го питат защо го е направил. Хората го използваха, но не го забелязваха: никой не можеше да го опише. Не се сприятеляваше, защото простичкият им стил на общуване го отегчаваше. Трябваше му похвала. Трябваше му слава.              Тръгна да пътува.              Така, както планината слизаше в равното, а равнината меко се накланяше към морето, така вървеше и той. Следваше бистрата планинска рекичка докато се вля в бавните кафяви води на реката от равното, а после тръгна по нея. Минаваше през бродове и строеше мостове, минаваше през кръстопътища и правеше чешми, минаваше през села и правеше църкви, минаваше през градове и правеше дворци – все надолу, до края на страната си, през чуждата страна, през морето, през пустинята и все напред.              Така стигна до царството на Абас шах. Славата му го бе изпреварила и още щом навлезе в пределите на земите му, шахът изпрати мъже да го доведат в столицата и му поръча дворец. Единствен по рода си. Какъвто само майстора можеше да направи.              Манол каза добре. После отидоха да разгледат мястото. Имаше голяма градина с бели рози, шадравани и пътечки посипани с жълт пясък. Щеше да изгради двореца около градината. Вече го виждаше – висок и бляскав, пъстър, със сводове, прозорци, колонади, кули, равни покриви със сенници и висящи градини, звънки писани подове, решетки по които да пълзят орхидеи, басейни и водоскоци. Всичко, каквото се полага. Разказа за това на шаха и шахът добави злато, скъпоценни камъни, мрамор и коприна. Без ограничения. И много роби. Щеше да стане бързо.              Започнаха. Увлечен в проекта и работата, Манол не забеляза как мина първата седмица. Дойде шахът, а с него и едно гъвкаво девойче – дъщеря му Лейла. За нея се строеше палатът.              Манол видя само светлина – бяло покривало, от което лъчите на южното слънце отскачаха и струяха на потоци, светъл млад глас без отсенки на мъка и разочарование, топли кафяви очи, бърза и лека походка като бистра вода сред цветята, като вятър между колоните на голямата зала в двореца.             Тя си тръгна, а заедно с нея тръгна и част от майстора – по-голямата част. После тя се върна. И на другия ден пак. Идваше, гледаше докъде са стигнали. Питаше, разказваше, смееше се и го караше да се смее. И така, докато се оказа, че… ами… ясно е. Не беше добре, но беше хубаво. Оставиха се на потока.             Продължиха да се срещат. Вече не само заради двореца.             Естествено, държаха се за ръце, гледаха се в очите, имаше и целувки, докосване, но повечето време си говореха: любовта иска да се говори – думите са нейния живот за другия. Говорейки си, те стигнаха до собствената си философия, която пък в най-общи линии се постига от всички говорещи влюбени: невъзможното в действителност не пречи на действителната любов. Тя е спомената вече толкова пъти и толкова силно, че е добила вечен живот. Ами да, и легенда е станала тяхната история, и се преповтаря - това вече е доказателство, че я е имало. Иначе, как да докажеш, че някога някой бил влюбен в някого.                 Строежът растеше – ажурен със сводести прозорци, колони, арки и врати, и малки бляскави имитации на прозорчета високо горе в стените. Кой знае защо наоколо непрекъснато имаше изсъхнали трупчета на дребни животинки – като че ли нещо бе изсмукало живота от тях. Няколко от работниците също умряха – сядаха в сянката на градежа и гаснеха като свещици.                Лейла никога не ходеше до строежа денем – изглеждаше й гротескно и страшно – като озъбена тъмна сянка, която дишаше студ. Тя не обичаше сенките, а и не хвърляше сянка. Тя идваше сред мека светлина и искреше с белотата на облеклото си – бялата коприна струеше обсипана с опали и изумруди. Край ушите й течаха по две редици снежнобели перли. На белите й ръце имаше диамантени гривни.              Срещаха се, както винаги сред белите рози в градината, когато кадифената вечер погалваше нежните цветове и те излъчваха свежо ухание – чисто и прохладно като балсам, като начало.                  Забравихме да споменем, ами то и нашият герой бе забравил, та не си струваше да се хабим за това, - за факта, че преди да тръгне за чужбина, той бе женен. Остави дома една тъмнокоса млада жена с две деца.
            С течение на времето, милувките на Лейла започнаха да му стават познати и между тях се промъкна споменът. И понеже вече носталгията бе задълбала, красивият дворец с неговите килими започна да му се струва остарял и неподвижен, а зелените поляни, рекичките и горите на родния му край, е - така-де... – живи, ароматни и примамливи – допълнитело разкрасени от спомена. Лейла бе едно момиченце-принцеса, която не знаеше нищо за живота извън градините на бащиния й дворец. Образът на жена му започна да се появява – тъжен и сериозен. Започна да се ядосва на Лейла, че заради любовта му с нея, бе забравил за другата. Разсеян ираздразнителен в присъствието й, той започна да работи и в почивните си часове и дни, за да остава насаме със спомените си.
               Измина месец и Лейла разбра, че повече не е обичана. Усещаше как в присъствието на Манол енергията й изтича като светла нишка в тъмна безкрайност, без да среща ответна топлина или поне заслон. След срещите трябваше да вижда други хора, да стои сред тях докато топлината в нея се възвърнеше. След още много месеци разбра и че нищо не може да се направи по въпроса – как да накараш някого да те обича. От това болеше още повече, но тя знаеше, че болката е въпрос на време. Не искаше да го намразва. В главата й се смесваха реалности – обича ме – не ме обича. Жизнената й енергия изтичаше. Трябваше да спре това. Трябваше да откъсне Манол от себе си, а това означаваше да накара шейха да го отпрати.      
           Татко, майсторът ме обидиКак, дете мое? 
Иска да се ожени за мене. Ай-ай-ай, той е неверник, … и как се е осмелил да вдигне поглед към принцеса. Дворецът е вече готов, изпрати го да си ходи. Още утре си заминава. Дали да не му отсечем дясната ръка, за да не може да направи друг такъв дворец. Не, недей. Добре, дете мое. Както кажеш, светлина на сърцето ми. Но бих му отсякъл и главата... Добре, де, добре...
          Вечерта Манол бе точен в часа на срещата – вече бе уведомен, че го изхвърлят и бе дошъл нещастен и обиден, да сподели болката си. Държеше ръцете й и мъката раждаше силно чувство, което той изливаше в нещо, наподобяващо любовна нежност.
          Лейла се къпеше в този поток, опитвайки се да събере колкото може повече – да потисне собствената си болка, надигащото се негодувание и отвращението от ефемерността на неговата любов. 
           Когато повя утринния хлад, тя изтръгна един розов храст – изподра си пръстите – той ги притисна към ризата си и там останаха няколко петна. После увиха храста в мокра пръст и палмово листо и го сложиха в една глинена делвичка, за да го запази. 
           Това е щастието ти – каза тя, като на ум се молеше да й простят греха, че дава на този чужденец да изнесе в родината си източника на богатството на шаха – скъпоценният храст, чийто дестилирани сълзи струваха повече от тежестта си в злато, защото техният аромат събуждаше нега и копнеж и пренасяше хората, макар и за кратко, във вълшебната страна на любовта.
           Това е щастието ми – каза той, като имаше предвид, че това е спомен от нея.            Това ще ти донесе богатство. – изясни се Лейла и продължи да му издава информация. - Накъсай го на малки пръчици и ги насади в градината си. През пролетта те ще израснат. После, когато дойде зимата, пак ги раздели – ще имаш цяла градина.            Така ще направя – каза той – така ще имам цяла градина спомени за тебе. – Искаше да й каже нещо хубаво накрая. Мислеше си, че това ще й хареса.
           Пак не бе разбрал.
           Лейла не можеше да се начуди как е могла да обича този глупав момък. А може би имаше нещо друго. Лейла се заслуша в себе си, във въздуха, който ги обгръщаше, усети го. Тя бе земна жена – почувства чуждата природа. Мъката й се изпари. Нима пришелецът би могъл да накара земята да страда за него с мъката на любовта.            Така, де. В любовта винаги по някое време се разбира, че някой е пришълец.            Тя го целуна за сбогом – защото любовта й си бе отишла и трябваше да я изпрати както подобава. Той я целуна, за сбогом – защото си тръгваше. Колкото и да бяха различни мотивите им, резултатът бе един и същ – и двамата целуваха истински и като за последно.             После Лейла се покри с бялото копринено було и изтича в покоите си – искрящо бяла сред копринения синьо-розов сумрак на утрото, който я обгръщаше изцяло, без сянка. Никога не бе виждал сянка около нея. Манол се огледа за последно и после бързо се запъти към малката порта, където го чакаха конят му и мулето с багажа и водата.              Пътуваше с нетърпение. Спираше по малко и бързаше да стигне. Когато стигна до първата верига планини, от която се виждаше долината на фона на синята грамада на другата планина, а сред долината - градчето, където бяха жена му и децата, Манол изведнъж разбра, че не си е взел всичко. Една част от него – по-голямата – се бе обтегнала от царството на Абас шах до тук като жичка, гореща от светлината на Лейла и оцветена от приказното видение на двореца, който той бе построил за нея.                 Какъв е този трън. – попита жена му, когато първата радост от срещата бе утихнала и започнаха да преглеждат и нареждат багажа му.  
             Това е богатство. – повтори думите на Лейла.
Накъсай го на малки пръчици и ги зарови в градината – сега е влажно, ще се хванат и напролет ще видиш какво ще стане.
              Под нежните ръце на младата тъмнокоса жена никнеха роза след роза, градина след градина. Цветовете бяха с цвета на зората. Започнаха да ги събират, построиха казани за дестилация, започнаха да пълнят малки стъклени шишенца със сълзите на розите.   
              Манол ходеше до големия град сред равнината на юг и до големия град сред равнината на север и ги продаваше на търговци, които пък ги носеха по чуждите земи. Богатството му се увеличи, построи си голяма къща. Междувременно му се родиха още деца. Младата жена се грижеше за тях, редеше къщата, садеше, копаеше, береше рози и, странно, не остаряваше.
             Рано една сутрин през един месец май, когато тревата бе зелена и тежка от роса, а ароматът на лавандулата и акациите се опитваше да конкурира уханието на розите, Манол събуди жена си преди зората, за да иде да бере розите. Вземи и детето да не ми реве.               Заденала осмото дете на гърба си, жена му тръгна боса по росата с големия кош да бере рози. Той се настани по-удобно в леглото. Щеше да поспи докато тя се върнеше да приготви закуската и новия му костюм – щеше да ходи до града да занесе есенцията на един-двама търговци. А малкото шишенце бе за Мила. Ароматът на любовта.              Сред розите жена му мъкнеше коша с изподрани ръце. В главата й нямаше спомени – само кръвта жужеше от напрежението. В сърцето й имаше твърдо и непоколебимо място на чувството за дълг. Някъде дълбоко в него имаше огън и болка, но дългът ги стягаше в каменна прегръдка. Детето спокойно спеше под нежната сянка на храста, където го бе оставила. Лицето му грееше като розичка. Другите й деца спяха вкъщи.               Розите се събираха в зори, когато хоризонтът беше гъст и кадифенорозовата мека светлина нежно обгръщаше света без сенки. Това бе важно. Тя го знаеше, но не знаеше защо.                Вече привършваше. Тази сутрин не успя да свърши в сумрака. Закъсня. Слънцето се издигна. Ароматът на розите заля на гъсти вълни долината, изпълни я като чаша.                
               Сенките се раздвижиха. Замаяната жена вдигна поглед и видя трепкащите очертания на приказен дворец. Тя или онази, през чиито очи гледаше, стоеше сред градина – розите бяха бели. Насреща й вървяха един възрастен шах в златотъкани дрехи и един черноок млад мъж. Лейла, каза й шахът – това е майсторът, който ще ми построи дворец за твоята сватба. Тя затича по пътеката. Коприната на странните й дрехи течеше покрай тялото. Преследваха я очите на майстора. Дръпнаха нишките на живота й, потече енергията назад. Дръпна се, прекъсна ги. Тръсна глава, сенките изчезнаха, вдигна коша – по розите имаше капки кръв от изподраните й ръце. Цветовете бяха розови. Ароматът се стелеше като воали. Сигурно кръвта го правеше толкова силен.
             Погледна детето, помисли за другите деца. Те имаха нужда от нея. Надигна се ярост – червени нишки я свързаха със света и с непознатия, който я чакаше в къщи.          Животът запулсира в нея и всичко си дойде на мястото – цветовете, шумовете, децата, задълженията. Енергията изпълни света и започна да търси прозорчета и вратички.                Манол не отиде никъде този ден. Събуди се замаян и като сянка се затътри по двора. В следващите няколко дни се въртеше около децата, говореше им, милваше ги – като на прощаване. Намериха го подпрян на каменната чешма, дето я бе строил като млад. Бе съвсем слаб – като сянка.                 Строителят усети как земната жена дръпна яростно нишката на живота си. Изненада се. Тогава разбра – за строежите си и за тайнствено вехнещите около тях. Никога не бе спирал, за да помисли. Не бе допускал, че той ги е убивал като е теглел енергията им. Остави сега енергията да изтича през него. Отвори се врата – не можеше да мине, защото нишките на живота, който бе създал, го държаха. Така беше няколко дни. Намериха го до първата врата, която бе отворил преди много години, когато слезе към селото. Дойдоха и го взеха, а после затвориха вратата. Тя си остана просто чешма с два чучура и каменно корито.   Когато Строителят, известен в земната конкретна темпоралност като майстор Манол, бил изтеглен обратно в общата реалност, той бил подложен на лечение. В диалога с психоаналитика се установило, че той ползвал за своите врати концентрираната енергия на хората около него, което за някои означавало трайно изтичане и смърт. Ето защо психоаналитикът препоръчал професионално пренасочване. Така Строителят се преквалифицирал и станал градинар. Интересното в неговия случай било, че той експериментирал само с един растителен вид, чиито вариации по цвят и мирис били по-късно разпространени на земята, от където бил взет оригиналът и където виреели добре; там били известни като рози и били най-високо ценени. Остава необяснимо как той успял да отвори прозорче назад във времето, през което пренесъл един единствен екземпляр от новата разновидност. С кадифеночервени цветове.               Манол отдавна бе изчезнал от живота й, но Лейла пазеше спомена за него като сън. Изминаха месеци. Веднъж, когато вървеше сред восъчнобелите рози в градината, тя получи халюцинация: стоеше сред грамадна розова градина в една закътана долина сред пищни зелени хълмове. Цветовете бяха розови. Тръсна глава, отпъди този сън наяве и тогава я видя: сред нежните храсти, отрупани с бели цветове, растеше един тъмнозелен, с прави стъбла и лъскави листа. Дългите елегантни дръжки завършваха с огромни тъмночервени рози с упойващ аромат божествен подарък. Лейла дълго гледа прекрасния храст ипосле реши да бъде щастлива през остатъка от живота си.    В зелената долина между високата и ниската планински вериги цъфтяха рози. Хората ги събираха и разпращаха вълшебния им аромат по света на малки капки. Заедно с тях по света се разказваше историята на майстора със златни ръце, който дарявал на хората красота и бил осенен от любовта, който оставил сърцето си в далечни земи и в замяна донесъл розата. И който един ден, тихо като сянка изчезнал от живота на хората. Не бил умрял. Нямало гроб. Имало легенда, която разказвала за него още преживе и в нея той продължил да живее. И никой не забелязал, че вече го няма. Защото част от него останала на света – по-голямата. А децата му гледали рози.        




Гласувай:
12



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Занемях , като го прочетох !
21.03.2010 22:11
Благодаря за майсторският ти разказ ! )
цитирай
2. razkazvachka - lidis - sometimes you feel like being like this:))))
21.03.2010 22:16
I did need some poetry today
yet its time hasn't come
but you've done it for me
and I've made up the tale
цитирай
3. hel - Чудесно е, разказвачке. Четох с ...
22.03.2010 02:27
Чудесно е, разказвачке. Четох с удоволствие!
цитирай
4. bapha - хубаво е, че в
22.03.2010 08:29
общата реалност има хора като теб...
Земната ми конкретна темпоралност става някак по-приятна...
Уста си.
цитирай
5. razkazvachka - за мен пък е удоволствие,
22.03.2010 09:08
hel написа:
Чудесно е, разказвачке. Четох с удоволствие!

че си го чела посред нощ!

Да ти е хубав денят и седмицата, също - въпреки разни дупки и прахоляци...
цитирай
6. razkazvachka - а, направо се разбираме с тебе -
22.03.2010 09:09
bapha написа:
общата реалност има хора като теб...
Земната ми конкретна темпоралност става някак по-приятна...
Уста си.


директно усвояваш всякакви изчанчени езици:)))))

успешна седмица!
цитирай
7. gkowachew - Поздравления за чудната
22.03.2010 12:32
и майсторски разказана история!:)))
цитирай
8. razkazvachka - о, благодаря
22.03.2010 16:51
gkowachew написа:
и майсторски разказана история!:)))


успешна седмица!
цитирай
9. анонимен - My dear
25.03.2010 02:26
Thanks a lot for this beautiful story.
Have a blessed day!
цитирай
10. razkazvachka - Thank you for visiting my space
26.03.2010 11:49
анонимен написа:
Thanks a lot for this beautiful story.
Have a blessed day!


you're welcome ever and ever again - even if I have not managed to get it right with the story - let our days be blessed here and there:)))))
цитирай
11. анонимен - treseerse
23.10.2012 12:14
<a href=http://allbestedmeds.com/buy-avana-usa.html>buy avanafil</a> Avanafil was approved by of the response or 5 enzyme which is work and I didnt of avanafil is 100 many men experience downsides after taking. http://allbestedmeds.com/buy-avana-usa.html buy avana increase blood levels from destroying cGMP so an hour before having. If you see that sexual activity are more. http://allbestedmeds.com/acheter-avana-france.html - avana That is a good thing about it you to produce cyclic guanosine.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: razkazvachka
Категория: Изкуство
Прочетен: 1836763
Постинги: 291
Коментари: 7478
Гласове: 22445
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031