Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.08.2006 22:58 - Пясъкът и морето
Автор: marssi Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1881 Коментари: 0 Гласове:
0



Пясъкът и морето

„Любовта ни събира. Понякога обаче, точно тя ни разделя.”*

Кой може да побере пясъка в ръце? Кой може в едно целия да го сбере, кой може да го спре?

Когато хванеш в ръцете си пясък, ти го притискаш отвсякъде и си мислиш, че си го обхванал, че нито песъчинка не може да ти се изплъзне. Чувстваш се спокоен – наистина си успял. Пясъкът е топъл, усещаш го с дланите си. Топлината ти харесва, защото всеки обича да му е топло, топлината в ръцете стопля и сърцето. Става ти приятно, безгрижно, поглеждаш към морето, към слънцето, към всички наоколо. Иска ти се да кажеш на всички – „Ето, вижте, аз побрах пясъка в ръцете си!” Искаш всички да се радват за теб, да се радват с теб. Да им покажеш, че най-после си успял да побереш пясъка в ръцете си. Иска ти се да им покажеш, че и ти си човек, достоен да има своята малка шепа пясък, човек, който най-после е я е намерил и никога не би направил глупостта да я изпусне. Защото тази малка шепа пясък, побира в себе и цялата радост, мъка, болка, които си преживял, за да достигнеш до нея, да достигнеш до този бряг. Тя крие в себе си надеждата, че винаги ще стои там – сгушена в ръцете ти; вярата, че е само една и няма друга като нея; безумното щастие, че не си я пропуснал между всички онези милиони песъчинки; че си открил вдъхновението и че очите ти, сърцето ти, могат най-после да намерят покой. Защото оттук нататък, те винаги ще се оглеждат в чистотата, белотата на своята шепа пясък. „Намерих я и не бих я загубил, изпуснал за нищо на света! Чувате ли?”

Иска ти се да се обърнеш на всички посоки, да вдигнеш високо тези ръце, да заведеш пясъка колкото може по-на високо, по-близо до слънцето. За да може да го затоплиш, за да могат песъчинките да се презаредят, да ти носят пак същата топлина като в началото, да бъдат на високо и на топло. Защото си мислиш, че те имат нужда от това. А може би ти имаш нужда от това. Може би не мислиш за пясъка, а за себе си. Може би ти се иска прекалено много той да бъде в ръцете ти. Може би си го търсил прекалено дълго, прекалено много и си забравил за всичко останало. В главата ти е само пясъкът, златистия, беличък, топличък пясък, към който си вървял толкова дълго, към който си се стремял през целия си живот. И който може би най-после е в ръцете ти.

Но не! Направил си една голяма грешка – забравил си за морето. А морето винаги е вървяло заедно с пясъка. Приижда прилива и си отива отлива, морето си тръгва сутрин и се връща вечер при своя пясък. Защото пясъкът винаги ще бъде там и ще го чака. Защото те са едно.

Но в своята радост, ти си забравил това. Гледаш насам натам и не забелязваш как малките песъчинки бавно са започнали да си пробиват път между пръстите ти, покрай дланите ти. Усещаш го чак, когато вече е твърде късно. Пясъкът се връща при морето. Наближава прилив, песъчинките го усещат, знаят го. Те жадуват морето така, както ти копнееш за пясъка. И сега постепенно се изнизват измежду пръстите ти. И те не можеш да направиш нищо, за да ги спреш. Опитваш да притиснеш тук, да притвориш там, но така само отваряш други пролуки. Не можеш да спреш някой, който не иска да бъде спрян, който никога не е спирал при теб, който никога не е бил част от теб.

Пясъкът е част от морето. Пясъкът го знае. Морето го знае. Всички го знаят. Сега вече и ти го знаеш.

И колкото и да го искаш, каквото и да си готов да направиш, за да го спреш, той иска друго. Пясъкът, песъчинките са забравили за теб още докато са си отивали от теб, а може би дори не са те забелязали. Може би просто са усетили, че нещо ги отделя, че за кратък момент нещо ги е разделило от тяхната голяма любов - морето. И са започнали да мислят единствено как да се върнат отново при него, как да се освободят по-бързо. Не са те забелязали, точно както и ти си спрял да забелязваш всичко наоколо. В един момент твоята радост и тяхната тъга са заслепили и двама ви. Но моментът е кратък, изтича бързо и никога повече не се връща.

И пясъкът отново продължава да пише своята тъжна, а може би щастлива любовна история с морето. А ти – ти продължаваш своето търсене, своя опит да задържиш песъчинките.

Защото пясъкът обича морето, водата, свободата, а ти – топлината, светлината. А всъщност, може би пясъкът е намерил обичта, намерил е своята половинка. А ти – търсиш нещо, което да задържиш в ръцете си, страхувайки се, че те завинаги ще останат празни.

И така пътищата ви се разделят. А дали изобщо са се пресичали?

Ще можеш ли пак да различиш „своята” шепа пясък? Ще усети ли тя пак твоите ръце? Ще чуе ли някой някому, някога да казва думи две: „..... ..!” Или дните, приливите и отливите, ще отмият всичко, ще заличат следите и размият спомените?



Тагове:   морето,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marssi
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2480543
Постинги: 100
Коментари: 653
Гласове: 227
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031